Художествената задача на Вазов е да представи не толкова историческите събития на Шипка, колкото нравствената стойност на вложените човешки усилия. Подвигът на шепата опълченци прави националната ни съдба уникална, представлява значим влог и в световната история. Вазовата ода утвърждава извоюването на националната ни свобода като морална победа. Народ, който пролива кръвта си за своята независимост, добива моралното право да се нарече свободен. Затова опълченците бранят заветния хълм въпреки съзнанието, че каузата им е обречена. Героите свободно избират достойната смърт. Героите явно показват победата си над робския страх, над страха от смъртта и утвърждават човешкото си и национално достойнство.
Лирическият увод започва с мъжествено припомняне на”срамните”страници от българската история.Чрез градация на”позорните”факти, чрез анафората”нека” се постига внушение за прехвърляне на срама от насилените към насилниците, като самото насилие трябва да бъде срам не за българите, а за поробителя. Самото историческо събитие като историческа реалност се възприема реалистично. Втората подчаст на лирическия увод е контрастна на първата и представлява полемика/спор/ с първата подчаст, като се подчертава, че гледната точка на”исторьята”,”века” не изчерпва цялата истина. Срещу неназованите”други” заставаме”ний”, срещу”исторьята” стои”нашта история”и”легенда”, срещу”века” застава”едно име”, което е безгранично, ново и антично, срещу”мрака” застава светлината. На изчерпателното изброяване се противопоставя”някой връх”, “едно име”, “там нейде” – тази недоопределеност внушава непостижимата за езика на поета мащабност и стойност на подвига на опълченците. Чрез контрастите и антитезите безспорно се утвърждава версията за "“лавната"”съдба на нацията, която"”трошава зъбът"”на клеветите.
Одата е една от най- вдъхновените творби на поета. Тя започва необичайно вместо с възторг и възхвала – с мотив за срама. Срамът и позорът се свързват с робството и с неговите символи/бич, окови, хомот/, с трагични поражения и с клеветническото твърдение, че нашият народ е получил свободата си даром. В едно изречение са събрани като че ли най- мрачните страници от историята ни.
“Нека носим йоще срама по челото…”
Осемкратното повторение на”нека” създава градация на мрака, страданието и срама. Поетовият лирически говорител се противопоставя със свои аргументи на клеветниците, носещ национално достойнство. Някои от клеветите се опровергават сами, защото Беласица и Батак”фърлят своя мрак” не само в нашето минало. Те се изправят срещу неверните оценки на историята, тъй като и ослепяването на Самуиловите воини, и клането в Батак отместват срама и позора от победените към завоевателите и палачите. Цялата първа част представлява полемика между”нас” и”другите” върху българската история и национална чест. Поетът избира формата за 1 л. мн.ч. на местоименията и глаголите и говори от името на целия български народ.
След последното”Нека!” чрез противопоставителния съюз”но” се въвежда картина на светлината и славата. В този дял от лирическото встъпление на одата всичко е грандиозно, монументално и легендарно. Появява се Балканът,”що небето синьо крепи с рамената”, и свързвайки земя и небе, олицетворява националния космос и въплъщава народната мощ и непреклонност. Появява се и оня чутовен връх, който става огромен, почти космичен и вечен монумент на героизма и саможертвата. Този героизъм може да бъде сравняван само с най- славните и най- великите подвизи в световната история и Вазов избира един от тях- легендарния подвиг на спартанците при прохода Термопили.
Още в първата, лирическата част на одата, поетът сплита в едно и възторга, и обвинението; и срама, и славата; и мрака, и светлината; и поражението, и победата.
След философско- историческото встъпление прозвучава за пръв и последен път името на чутовния връх:
“О, Шипка!”
Разграничено графично от останалите стихове, то е и ритмично обособено. Следователно името Шипка е пределно натоварено със смисъл и символни значения. Възклицанието съдържа едновременно и вопъл, и възторг. То трябва да изтрие унижението, да прогони мрака, да строши на клеветата зъба. И да стане символ на националното достойнство и чест.
С този стих се въвежда втората композиционна част на творбата. Защо българското име е славно и героично, става ясно от “разказа” за подвизите на опълченците. Сравнението им с “шепа спартанци под сганта на Ксеркса”показва аналогията с античното минало и въздейства със своята категоричност и образност. Картината на боя, наситена с митичност поради присъствието на хекатомба, на “живи и умрели”, сякаш отмества наскоро отшумелите шипченски боеве назад във времето, в далечното минало, населено с митове и герои титани.
Динамиката и напрежението на сраженията са пресъздадени чрез накъсана реч, чрез елиптични/непълни/ и възклицателни изречения:
Пристъпи ужасни!…/ Бури подир бури!…/ Рояк след рояк!
Боят е неспирен, неравен, жесток, решителен. Със споменаването на числата три и дванадесет се прави аналогия с фолклора. Картината на боя е нарисувана с всички средства на лирическото повествование- в движение, в цвят и звук, в общ и едър план.
Три деня младите дружини
как прохода бранят…
Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива…
Съчетаването на метонимия и метафора и сравнението доказват твърдостта на героите, категоричността им в самопожертвователността в името на родината. Волята, високият дух, мисълта за съдбата на родината правят опълченците по- силни и по- устойчиви от всяко оръжие.
…героите наши като скали твърди,
желязото срещат с железни си гърди…
В жестоката битка смъртните врагове са противопоставени по много начини- чрез самото им назоваване, чрез пространствената им обвързаност/връз- подножие/, чрез сравненията/лъвове- овци/ и римите/дружините горди- душманските орди/. Възвеличаването на едните и принизяването на другите се осъществява още с назоваването им. Само по себе си то е начин за нравствено- естетическо оценяване от поета. Основното оръжие на опълченците е тяхната задружност и сплотеност. То компенсира тяхната безоръжност и неопитност и в същото време укрепва жертвеността на младите дружини.
Смисълът на думата”орда” в контекста подчертава едно от значенията й- неорганизирана тълпа, която безчинства. Стесненият смисъл на думата пренебрегва историческия факт, че връх Шипка е атакуван от редовна и добре обучена войска. На преден план е изведена отрицателната нравствена оценка за каузата на поробителя.
Друг начин за противопоставяне на опълченците на техните противници е художествената значимост на пространството. Едните са долу в ниското, а другите са горе, в поднебесните висоти, величествени и монументални като самия връх. Те са извисени не само физически, но и нравствено- като защитници на една справедлива кауза, воюващи за свободата си срещу тъмните талази на насилието и тиранията. Не случайно е представянето на опълченците като орли. Значенията за гордост и сила, волност и свобода, живот в поднебесните висоти, полет и извисеност, които се свързват с орела, се пренасят върху бранителите на върха.
В поетическия разказ сражението е показано с неговите перипетии и критични моменти. Когато патроните свършват, остава непреклонната воля, остават юнашките гърди и гордата радост на саможертвата. В този момент камъни, дървета и канари стават оръжия, юнашката смърт се превръща в победа, още повече че цяла България е обърнала поглед към върха. В следващия момент липсват и тези оръжия. И тогава настъпва оня невероятен, митичен, мрачно- фантастичен момент, в който живи и умрели заедно политат на бой.
В последния момент, когато не остава нищо друго, освен да се умре с песен, братските орли прелитат към самоотвержените защитници:
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
Поетът не описва победния финал на битката. С този стих завършва лирическото повествование, обобщеният разказ за античния подвиг на опълченци и орловци. Следва дълга пауза между втората и третата композиционна част, отбелязана от автора с многоточие. Чрез тази пауза се осъществява преходът от героичната битка към историята и легендата, към безсмъртието и вечността. Могъщият свидетел на битките, Балканът, олицетворен чрез паметта на подвига, предава от век на век дивната слава на съдбовния ден, изтъкана от родолюбието, от силата на духа и саможертвата на неговите творци.
Образът на балкана, който още във фолклора и в Ботевата поезия се налага като символ на свободолюбие, на твърдост и чест, е централен и във Вазовата ода. Той присъства във всичките й части като паметник на подвига в лирическия увод, като”заветен хълм” във втората част, като олицетворение на историческата памет в тържествения финал апотеоз.
Одата, която започва със”срама”, завършва с дивната слава, която носи в себе си както българската национална гордост, така и общочовешката победа на духа и свободолюбието над фанатизма, тиранията и насилието. Одата изразява могъщия стремеж на един току- що освободен народ да утвърди своята национална самоличност и достойнство сред народите с многовековен свободен живот и развитие.
Опълченците на Шипка
Иван Вазов
В одата "Опълченците на Шипка" Вазов си поставя художествената задача да възпее подвига на българските опълченци и руските войни, участвали в една от решителните битки на Руско- турската война. Прославяйки безпримерната им смелост и героичния им подвиг, поетът включва опълченците в пантеона на българските герои , изграден в цикъла "Епопея на забравените". Но докато всички останали дейци на Българското възраждане извършват духовен подвиг и са само морални победители, то тук духовният подвиг е увенчан от реална историческа победа.
Възторжената гордост е основно чувство в одата , но във вдъхновената творба на Вазов като във венец се сплитат различни чувства, често дори взаимноизключващи се. Обидата е изместена от възторга , срамът е смесен с гордостта, а безпокойството и страхът заменени от радостта.
Още в първите стихове авторът подхваща спор с хулителите и клеветниците на българския народ.Полемиката започва със защита и продължава с възхвала. Първата част на текста е своеобразен увод, в който е реализирано лирическото начало (изразяват се чувства). Обидата е свързана с отрицанието. Осем пъти поетът повтаря императивното "нека", за да постигне отрицание на позора от робството чрез утвърждаването на позора. Обидата градира, засилена от образите на тъмнината :сравнението"кат облак", метонимията "Беласица стара и новий Батак /в миналото наше фърлят своя мрак".
ПОЗОРЪТ и СРАМЪТ са тезата, която, развита в първата половина на лирическия увод, кулминира в краткото императивно изречение “Нека!”. Антитезата противопоставя на задъханата изповед на националния срам спокойното разсъдително начало в стиховете “Но ний знаем, че в нашто недавно /свети нещо ново, има нещо славно …”, но тя също не се задържа дълго в спокойния тон, а продължава патетично – утвърждава светлината, славата и гордостта. Възторгът прелива, защото е разкрит в контраст със срама в началото.Тук е въведен и образът на Балкана, който в българската литература има смисъла не само на знак на родината (Балкана е Стара планина – средищно място и обобщаващ символ на България), но и на героично начало. Това значение, свързано с историческия факт (боят се води на старопланинския връх Шипка ), превръща Балкана в национален символ на героичното.
Освен лирическия увод композицията на произведението включва лиро-епическо изложение (втората част на творбата) и одическо обобщение (третата част). Преходът между отделните части на текста се осъществява по различен начин. Връзка между увода и изложението е реторичното обръщение – възклицание “О, Шипка!”, което завършва лирическата част и въвежда конкретно – пространствен ориентир, за да подготви читателя за възприемане на епическата част. Лиро– епическото изложение завършва с пристигането на генерал Радецки. Авторът прекъсва описанието и повествованието, защото най-уместната форма за подобен случай (събитията по- нататък са известни на всички, които биха прочели текста на стихотворението) е ЗАМЪЛЧАВАНЕТО, което тук е обозначено чрез многоточие.
Очевидно Вазов е избрал такава постройка за одата, защото това е класическа одическа структура:
1/ Увод, съдържащ теза;
2/ Изложение, включващо разсъждения и доказателства;
3/ Заключение – обобщаващ извод, който утвърждава тезата.
Тази постройка е най-подходяща за реализирането на художествената задача, която си поставя авторът – да възпее подвига на българските опълченци и руските войни.
Тъй като за написването на “Епопея на забравените” Вазов е вдъхновен от конкретни исторически лица и събития от епохата на Възраждането , и в частност от национално- освободителната борба, за да ги противопостави като морален коректив на прагматизма, егоизма и бездушието на следосвобожденската епоха, то съвсем естествено одата “Опълченците на Шипка” сплита в жив венец на славата емоционално – лирическото и епическото начало, което без излишни предисловия започва да се реализира в основната част на одата непосредствено след реторичното обръщение. Следват няколко повествователно – описателни стиха, които обаче, подсилени от метафората “Пристъпи ужасни!” и хиперболата, включваща експресивните глаголи “стелят” и “залива”, уточняват мястото на сражението и участниците в него – “върхът” (опълченци и орловци) и подножието на върха (турските орди). Така постепенно епическото начало, което би трябвало да изобразява картини, се преплита с лирическото, защото чрез всеки детайл се дават нравствено – етически оценки и се изразяват чувства и отношение. “Раите” вече не са роби и следователно са “ДОБРОТО” , което естествено стои “ГОРЕ”; “ОРДИТЕ” са “ДОЛУ”,защото са "ЗЛОТО", а урвата е “ДИВА”.
Постепенно събитието градира, а с него градират и чувствата, което обогатява смисъла на подробното описание на битката. Духовното начало – обединителен момент за опълченците, е копнежът за свобода, който се извисява още повече чрез метонимията “върха”, назоваваща мястото вместо участниците в събитието, като по този начин се опровергава не-духовното начало – врагът, турците поробители – те са “орди”, “реват”, “бягат като овци”.
След обобщителното изречение “Щурмът е отчаян, отпорът е лют.”, в което отново противопоставя турци и българи, Вазов прави едно лирическо отстъпление – извод за смисъла на героичния подвиг в името на високи цели и идеали.Това придава универсален смисъл. Сравнението с подвига на спартанците очевидно е необходимо, за да се изведе значението на събитието от контекста на конкретноисторическия му смисъл до общочовешките обобщения. Такова успоредяване на факти от националната ни история и събития от световната история е необходимо на автора, за да утвърди националната ни гордост и съзнанието за значимост.
Връщането към конкретното събитие е така неочаквано, както и началото на лирическото отстъпление, и се осъществява също само чрез един стих: “Талазите идат; всичките нащрек са!” Експресивният глагол “ревна” и наречието “гороломно” са като че ли най-подходящ преход към кратката, но патетична реч на генерал Столетов, определена от поета като “думи силни”. Обръщението към опълченците е представено като цитат не само за да звучи обективно – реалистично, но и за да засили въздействието на следващата сцена, тъй като тези “думи силни” предизвикват очаквания отзвук в “дружините горди” – те вече са подготвени за решителния сблъсък. По този начин се засилва и драматизмът на ситуацията, която кулминира в реторичното възклицание “О, геройски час!” За пореден път Вазов майсторски слива лирическото, епическото и одическото, за да постигне многозвучност и динамика на текста.
Контрастът между обстоятелствата (“патроните липсват”, “щикът се пречупва”) и побеждаващите всичко човешки дух и тяло (“волите траят”, “гърдите остаят”) подсилва метафората “Вълните намират канари тогаз”, насочваща към масовия героизъм, към монолитното сливане в една общност, която се противопоставя на позорното робство. Въпреки невъзможността да се удържи победа, опълченците не падат духом. Като своеобразен преход към кулминацията на сражението в текста е вмъкнат втори цитат – призив към колективна саможертва в името на свободата на родината. И тъй като България е единствената ценност, която дава смисъл на тази “хекатомба” (жертвоприношение, дар от хората за боговете; във Вазовата ценностна система бог е България), то метонимията “България цяла сега нази гледа” обобщава не само българското пространство и българската народност, но и българския дух – горд и свободолюбив.
Противопоставянето ПОЗОР – СЛАВА, но този път в ситуация на избор между “ако би бегали” и “да мрем”, представлява изпитание за този дух. Тъй като единственият възможен морален избор е именно “да мрем по-добре”, то връщането към конкретната картина на битката е естествено, защото целта е, като се проследят събитието и поведението на героите в него, да се възхвали подвигът и да се утвърди славата.
Метафората “Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба” характеризира поведението (“удар”) и състоянието на опълченците (“плам”). Противопоставянето МАТЕРИЯ – ДУХ отново е включено в действие, но този път в патетично – трагичния смисъл на сцената: “трупове мъртви фръкнаха завчаска”. Българският героизъм преобръща съществуващия порядък – мъртвите би трябвало да бъдат оставени извън делата на живите, но тук българите (“живи и умрели”) отново се сливат в едно, пренебрегвайки целия познат космически ред, за да постигнат победа, тъй като “боят е на смърт и на щик”. Метонимията “желязото” (вместо “щикове”) кореспондира с “железни си гърди”, като подсилва впечатлението за подвиг, който “героите наши” (инверсия) извършват като нещо естествено. Отчаяният (поради своята крайност) жест на всяко героично поведение пред лицето на смъртта, какъвто представлява песента, не липсва и тук- в безсмислието на “свирепата сеч” – именно за да даде смисъл на цялото унищожение на смъртта.
Поредното съпоставяне ТУРЦИ – БЪЛГАРИ (“орди дивашки” – “орляци юнашки”) подготвя контраста между ужаса и трагизма във възможността да “падне заветният хълм”, от една страна, и неочакваността на положителния изход от ситуацията, от друга ( “Изведнъж Радецки пристигна със гръм”. Тази сцена не е доразвита ,но това не е и необходимо, защото последвалото е всеизвестен исторически факт, който не се нуждае нито от коментар, нито от подробно разкриване, тъй като целта вече е постигната – подвигът е възпят, следва само да бъде направено обобщението. Замълчаването на лирическия герой е интересен преход в този случай, защото има и допълнителен смисъл на отдалечаване във времето – връщане в настоящето на следосвобожденската действителност(В одата времето: ДНЕС – ВЧЕРА – ДНЕС , съответства на частите :увод – изложение – заключение).
Финалната част е одическо обобщение, целящо да приключи творбата, утвърждавайки основната теза, издигната като антитеза на позора в лирическия увод – СЛАВАТА. Отдалечаването от конкретното историческо събитие дава възможност да се изложат изводи за усилията на един народ (в случая българския) като низ от изпитания, които го каляват за трудни времена в съдбата му( “щом буря зафаща”). Битката на връх Шипка е славна страница в българската история.Подобни героични прояви на националния дух правят чест на всеки народ. Одата “Опълченците на Шипка” е пламенна защита на нацията и възторжена възхвала на нейния дух.Творбата полемизира с всички хулители и врагове ,изразявайки дълбокото убеждение на Иван Вазов - въпреки дългите векове на робството българите са заслужили своето право на съществуване,защото са достоен народ .
С КАКВО СЕ ОБЯСНЯВА ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА СИЛА НА ОПЪЛЧЕНЦИТЕ В БОЯ
ü Кои са чувствата и мотивите, които ръководят опълченците?-чувството за дълг към родината и народа; патриотичното им съзнание; уважението към личността на Столетов заради неговите думи; постоянството, което ги довежда го героичен подвиг; обстоятелствата не им предлагат алтернативно поведение.
ü Защо Вазов проявява траен интерес към периода на националноосвободителните борби?- и след Освобождението продължава да търси героичното в борбата от близкото минало; епохата след Освобождението е време на ниски страсти, времето на Бай Ганьо.
ü Какво е участието на опълченците в боевете?- решаващо /”На вашата сила...:/; колективно /”орляка юнашки”/.
ü Кое сплотява опълченците в решителния час?- мисълта за общия им враг; мисълта за родината, свързана с идеята, отговорността, дълга, патриотизма /”с една смърт юнашка и с една победа”/.
ü В кои моменти е изразено пряко съзнанието им за патриотичен дълг?- при нападението на турците, при отблъскването им; реакцията им след думите на генерала; когато се оформя общото решение да воюват докрай /”ако би бегали, да мрем по- добре”/, приемането на спасителната мисъл за необходимостта от жертвеност /”Няма веч...”/.
ü Защо в одата липсват индивидуализирани герои?- заглавието предполага изявата на колектива, а не на индивида; целта на автора е да прослави масовия героизъм; водеща е типизацията /главен герой са опълченците, част от народа/.
ü Коя е кулминацията в стихотворението?- когато свършва бойното оръжие; когато трябва бързо да вземат решение за по- нататъшните средства за действие /изправени са пред нравствен избор/.
ü Защо краят на творбата не съвпада с изхода на боя?- задачата на автора е да пресъздаде напрежението, да предизвика емоционално съпреживяване на драматичната борба.
ü Защо творбата звучи оптимистично?- въпреки многото жертви България е свободна /това е исторически факт/; авторът утвърждава безсмъртието на опълченците.
КАК Е ВНУШЕНА ПРЕДСТАВАТА ЗА ПОДВИГА НА ОПЪЛЧЕНЦИТЕ
ü Как е акцентувано върху подвига на опълченците?- чрез авторова, речева и действена характеристика; чрез подборен разказ за събитията; чрез утвърждаване на героичното начало; чрез предпочетените похвати и изразни средства /градация, антитеза, метонимия, метафора, анафора/.
ü Защо поетът избира жанра на одата?- този жанр отговаря на художествената му задача- да възхвали героичния подвиг на обикновените участници във величавата епопея; епохата е героична; вътрешната нагласа на автора като творец е да предпочита приповдигнати, тържествени, патетични интонации.
ü Каква е художествената задача на поета?- чрез поведението на опълченците да въздейства върху съзнанието на живите след Освобождението; да покаже съзнанието на героите за патриотичен дълг- в съпоставка с турците /”нищо...”/.
ü С каква цел е използвана метонимията?- “върхът”- да се внуши единомислието на героите; “България цяла”- символ на свободата, за която воюват и умират истинските герои.
ü Как съжителстват реализмът и романтиката при изображението на героите?- показва реалистично опълченците като обикновени хора, действащи при изключителни, романтични обстоятелства; реализмът е свързан с изображението на епохата, събитията и участниците в борбата; романтично извисен е подвигът в сюблимния момент, когато героите са поставени на изпитание.
ü Какъв е смисълът на последната строфа?- поетически да се внуши представата за безсмъртието на героите; чрез тържествената интонация Вазов изразява и своето преклонение пред подвига на онези, които успяват да удържат върха.
ü Какъв е основният тон на творбата?- мажорен, приповдигнат, тържествен; оптимистичен.